The Library
Това, което мислим, че най-често съставлява Аз-а, е идея, променяща се от година на година. Това е личният аз. Но това, което осезаваме като най-интимно присъстващо в различните представи на Аз-а – усещането за съществуващо битие, което не се променя. То е нашето постоянно Аз.
6.8.2.1Всеки спомен е мисъл в съзнанието. Това важи не само за обекти, събития и места. То важи също така за хора, включително и за себе си, този който е спомнен, „Аз-а“, който аз бях. Това значи, че моята собствена самоличност, която аз наричам себе си, е била мисъл в миналото, колкото и да е силна и упорита. Но миналото е било някога настояще. Следователно не съм по-малко мисъл сега. Повдига се въпросът какво съм имал тогава, което нямам сега, непроменено, абсолютно същото. То не може да бъде „Аз“ като човекът, защото той е различeн всеки път. Той е, и може единствено да бъде, „Аз“ като съзнание.
6.8.2.3С тялото, мислите и емоциите, егото като че ли е завършена цялост. Но откъде получаваме това чувство за „Аз“? Има само един начин да научим отговора на този въпрос: медитацията. Тя прониква под трите споменати компонента и достига до останките, които, както се оказва, не са нищо конкретно, просто едно чувство на съществуване. Това е истинският извор на понятието „Аз“. За съжаление! Този извор рядко разкрива себе си, за това живеем в неговата проекция – егото, сами. Задоволяваме се с това да бъдем малки, когато можем да бъдем велики.
6.8.2.6Това, което претендира да бъде„ Аз-ът”, се оказва само част от него, по-малката част, която изобщо не е истинското„ Аз”. Това е комплекс от мисли.
6.8.2.7Това чувство за Аз-а може да бъде свързано с тялото, емоциите и мислите-чиято съвкупност е личното его-или да се измести в дълбока медитация към корена на битието, който е Върховният Аз, или може да бъде свързан и с двете, когато единият ще бъде реалността, а другият сянка на реалността.
6.8.2.9Идеята за Аз-а най-напред влиза в съзнанието когато детето се идентифицира с физически чувства и след това когато добави емоционални чувства. По-късно идеята се разширява още с логически мисли и, накрая, завършва с откриването на индивидуалността.
6.8.2.10Ако анализираме егото, откриваме, че е колекция от минали спомени, запазени от преживявания и бъдещи надежди или страхове, които очакват преживяване. Ако се опитаме да го хванем, да го отделим само за себе си, не го откриваме да съществува в настоящия момент, само в това, което се е случило и което ще се случи. Всъщност, то никога на съществува СЕГА, а само така изглежда. Това означава, че то е фантом без субстанция, фалшива идея.
6.8.2.14Привързаността ни към Егото е естествена. Също така сме и привързани към стоящия зад него Висш Аз. За съжаление сме заблудени от незнанието си, обръщайки прекалено внимание на добре познатото, което е само сянка на постоянно присъстващото Висше Аз. Егото, което се безпокои и радва, не е истинското ни Аз.
6.8.2.18Кое е най-незабавното от всички преживявания? Това е „Азът”, защото всички други са преживявания, свързани с обекти – тялото, света или дори ума; но това е техният субект, първата идентификация на живота, последната преди смъртта.
6.8.2.24Егото не е нищо повече от сянка ... Тя съществува - дума, чието пряко значение, да се поставя отвън , също е метафизично вярно. Защото онзи, който се потапя в това съзнание, се поставя извън съзнанието на Свръх Аза си.
6.8.2.29,Няма истинско Его, а само бърза поредица от мисли, които представляват Аз-а – аз процесът. Няма самостоятелна единица, която да оформя личното съзнание, но само серия от впечатления, идеи, картини, заобикалящи общ център. Последният е съвършено празен. Чувството за нещо, намиращо се там, произлиза от съвършено друго (място) ниво – това на Висшия Аз.
6.8.2.31Когато се заявява, че егото е фиктивно лице, това, което се има предвид e, че то не съществува като реална единица. Въпреки това, тo съществува като мисъл.
6.8.2.32Ако той се идентифицира с егото като реално същество само по себе си, а не като комплекс от мисли и тенденции, което то е, той е хванат в мрежата на илюзията и не може да излезе от нея.
6.8.2.33Егото е съвкупност от мисли, които циркулират около определен, но празен център. Ако навиците на много, много прераждания не им бяха дали такава сила и упоритост, те биха могли да бъдат избегнати. Реалността – УМЪТ – тогава би могъл да се разкрие.
6.8.2.37Не само че човек не познава своята духовна същност, но, което е по-лошо, той има фалшива представа за собствената си природа. Той приема сянката - егото - за същината - Върховния Аз. Той приема ефекта - тялото - за каузата - Духа.
6.8.2.39Егото е структура, която е била изградена в минали животи от наклонности, навици и преживявания на определен човек. Но в крайна сметка то не е нищо повече от една мисъл, макар да е силна и продължителна мисъл.
6.8.2.44… ”Азът” не може да бъде отделен от мислите му, тъй като се състои от тях …
6.8.2.46,Понеже това излъчено съзнание на Върховния Аз се завързва толкова напълно и постоянно с поредицата от мисли, които в крайна сметка са негови собствени създания, то идентифицира себе си с илюзорното его, създадено от тяхната дейност и забравя собствения си по-голям, по-малко ограничен произход.
6.8.2.47Всички наши мисли задължително съществуват в последователността на времето, но мисълта за егото е по-сложна работа и съществува и във времето и пространството, защото тялото е част от егото. Каквото и да правим, егото като такова ще продължи да съществува. Но ние не трябва да се идентифицираме с него; можем да поставим известно разстояние между нас и него. Колкото повече го правим, толкова по-безлични ще станем и обратно.
6.8.2.49От детството пред зрелия живот, човек преминава от една промяна към друга вътре в себе си – на тялото, на чувствата, на мислите. Идеята за азът, за самоличността се променя заедно с него. Къде и какво е „азът“, ако няма непречупен интегритет?
6.8.2.54Тенденциите и навиците, физическите и мисловни дейности, които сме пренесли от миналото си, се успокояват и се превръщат в това, което наричаме личния ни Аз, нашата индивидуалност, нашето его. И въпреки това животът няма да позволи на тази комбинация да бъде повече от временна и ние продължаваме да се променяме с времето. Ние се идентифицираме с всяка една от тези промени, но винаги смятаме че това сме наистина ние. Само когато успокоим тези дейности и се измъкнем от тези навици за кратък период в медитация, откриваме, че те не съставляват нашата истинска същност. Наистина те тогава биват видени като нашата лъжлива същност, защото едва тогава се открива вътрешното същество, което е истинският аз и който те скриват от нас. Уви! Тяхната сила с възрастта става толкова голяма, че скоро им позволяваме отново да продължат тяхната тиранична власт над нас и скоро се превръщаме отново в жертви на великите илюзии на егото.
6.8.2.56Когато всички мисли изчезнат в тишината, его-личността също изчезва. Такова е твърдението на Буда, че не съществува Аз, също и твърдението на Рамана Махариши, че егото е само сбор от мисли.
6.8.2.57Егото, което осъзнаваме, не е същото, както ума, с който осъзнаваме. Този, който постоянства докато разбере това, отваря първата порта на къщата на душата.
6.8.2.65Тялото е в действителност обект за разума, който е негов субект; и не само тялото, но и всичко, за което егото мисли или чувства, става също негов обект. Не е лесно да се види и е още по-необходимо да се разбере, че това его, този субект, е от своя страна обект на една по-висока част от разума.
6.8.2.67Разбираме правилно отношението към външни притежания като столове и килими, но не и към притежания като ръце и мисли. Тук разбирането ни се обърква. Нашата реч издава това. Казваме „наранен съм“, когато наистина е наранено тялото, или „доволен съм“, когато в нас възниква мисъл за удоволствие. В първия случай тялото все още остава обект на нашето преживяване , въпреки близостта си. Във втория случай, мисленето е функция, изпълнявана от нас, и двете трябва да бъдат разграничавани от нашата дейност.
6.8.2.68За истинския човек- съзнанието, тялото, нервите и сетивните органи са само обекти, използвани като медиуми и канали.
6.8.2.71Там, където съществува човешкото съзнание, където има мислител, ги има и мислите му. Събектът и обектът се обединяват, за да направят възможно съзнателното съществуване на егото, на Азът, както в будно състояние, така и в състояние на сънуване.
6.8.2.72Егото е обект. Умът може да опознае само обекти. За това той не познава Себе си, ако познава единствено Егото.
6.8.2.74
19 д 2010
28 ю 2013
25 ю 2013
16 о 2021
30 о 2021
15 с 2016
24 ф 2015
27 я 2012
25 ю 2012
28 м 2021
25 о 2010
1 а 2018
25 а 2021
16 м 2014
27 я 2016
25 я 2014
30 о 2016
18 я 2015
16 а 2019
2 я 2016
5 я 2014
8 д 2016
3 о 2016
6 н 2015
7 ю 2024
28 ю 2024
30 м 2016
4 а 2017
The notebooks are copyright © 1984-1989 The Paul Brunton Philosophic Foundation
This site is run by Paul Brunton-stiftelsen · info@paulbruntondailynote.se